Пазарджик Какво се случва с един правонарушител след излизането от затвора? Има ли път напред или е обречен да носи клеймото „престъпник” и да бъде изолиран от обществото, което неминуемо ще го върне в затвора? Доста по-често, отколкото хората отстрани предполагат, същите въпроси си задават и самите правонарушители, разказва екипът на Центъра за социална рехабилитация и интеграция на правонарушители. А целият екип може да се побере на една маса. Единодушни са, че те са именно това – екип, и работата им един без друг би била невъзможна. Валентина Гешева е управител на Центъра за социална рехабилитация и интеграция на правонарушители. Дейността допълват Кръстин Поибренски – социален работник, Зорница Гешева – психолог, Олег Комсалов – трудотерапевт и Петър Германов – социален работник. Репортер на ПЗИНФО разговаря с управителя Валентина Гешева, преди останалата част от екипа да се включи в разговора:
– Г-жо Гешева, от колко време функционира центърът?
– Центърът официално функционира като държавно делегирана дейност от година и половина – от 1 юли 2012. От 1 септември го управляваме ние – Фондация ИГА. В действителност тази работа с правонарушители я вършим повече от 10 години. Опитът го привнесохме от чужбина. Като казваме правонарушители имам предвид освободени от затворите лица, осъдени на пробация, лица с условна присъда. При нас идват хора от различен типаж – идват както хора с доста ниско интелектуално ниво, така и хора, които стоят доста високо в социалната стълбица. Помощта, която те искат от нас е различна. Например един човек, който, е с нисък социален статус, няма жилище, няма доходи и едва ли не с чувството, че е обречен. Най-напред съдействаме за издаване на документ за самоличност (50% от кандидат-потребителите идват без лична карта – въобще нямали, изгубили или дори заложили). В същото време пускаме документите да ползва нашата услуга – т.е. неофициално той е станал наш клиент още преди да сме подписали договор с него. Рискът, който поемаме е голям, защото, съгласете се, че в един момент, когато личната му карта е готова, той може да реши повече да не дойде в центъра (през всичките тези години това се е случвало само 3 или 4 пъти), съдействаме за регистрация в Бюро по труда, подаване на пакет документи социални помощи, осигуряване на дрехи и обувки (от църкви, БЧК, от приятели), т.е. правим всичко онова, за да задоволим първичните му нужди. Съгласете се, че не може един гладен човек да бъде мотивиран към промяна.
– Т.е. вие сте рамото, което е нужно на един такъв човек, за да се изправи и да поеме напред?
– Да, но ние не даваме на 100% всичко. Участието трябва да е равно. Хората, които са пребивавали в затвора са свикнали някой друг да взема решенията, знае какво му е осигурено, и когато излезе в реалния живот си дава сметка, че той сам трябва да направи нещо, бюрокрацията ги плаши, но ние сме тези, които трябва да им покажем, че законите са еднакви за всички и на тях не бива да гледа като на хора, които са много по-уязвими от останалите хора. Помагаме им да престанат да гледат на себе си като по-различна категория хора. Имало е наказание, изтърпяно е, но оттук нататък какво се случва, зависи от тях. В 50-60% от случаите успяват.
– С какви хора се срещате?
– Сблъскваме се с хора с различни съдби. Такива, които са преживели страшно много. Попаднали са по една нелепа случайност в затвора. Извършва първо престъпление и попада в обкръжение, което е твърде плашещо за него, загубил семейните и приятелски връзки и ако присъдата е била по-дълга, този човек не излиза в състояние, което да му позволява да комуникира. Хора, били в затвора за убийство са споделяли, че отношението на другите затворници към тях не е било никак добро. Преживяванията на такива хора са доста, травмите върху психиката също и нашите усилия – на социален работник, психолог. През годините сме имали случай, когато млад човек е правил два опита за самоубийство след излизането от затвора. Макар, че доколкото помня, е бил осъден за кражба. Не знам какво е преживял, но беше решил, че не иска да живее повече. Говорим за интелигентен човек, който е имал възможност да преосмисли живота си, приятелката му го напуснала, родителите му в известен смисъл също, приятелите и те. Слава Богу, предотвратихме това. Издирихме приятелката му и успяхме да я убедим да му даде шанс поне да поговорят, свързахме се и с близките му и ги убедихме колко важна е подкрепата им, издирихме приятел, насочихме го и към специалист. Това беше доста дълъг период. Постепенно нещата започнаха да се случват. Стъпка по стъпка намери нова приятелка, заживяха заедно и животът му тръгна в положителна посока. Имали сме случаи, когато човек се предава, не се връща в собствената си среда, а в криминогенната, което го връща в затвора. Само нашите усилия не стигат.
– А успешно интегриран потребител, бил в затвора за убийство имате ли?
– Да. Такъв наш потребител беше добавил в затвора към професионалната си квалификацията си още една. Това, което ми правеше впечатление у него, беше надеждата за живот. И когато дойде въпросът му беше „Вярвате ли наистина, че моят живот може да се промени?”. Посъветвахме го да бъда максимално открит. Ако иска някой да му повярва, трябва да сложи картите на масата. Няколко месеца след като започнахме да работим с него, се беше запознал с една млада жена. През цялото време човекът имаше опасения дали нещо ще излезе от това запознанство. Идваха заедно при нас и е приятно да виждаш двама души, които изграждат нещо помежду си. Няколко месеца по-късно заживяха заедно. Въпреки, че сме приключили договорните си отношения с този човек, те идват, идват просто да се обадят. Доколкото разбрах очакват и дете. Няма как да не се зарадваш от факта, че един човек, който е пожелал промяна към добро, е успял. Това беше разликата при него – беше запазил надеждата. Съвсем скоро при посещение в затвора един млад човек с голяма присъда ми каза: „Госпожо, вие за каква надежда ми говорите?” Разказах му за надеждата за живот, която сме виждали в очите на 70-годишни хора, с които сме работили по други проекти, не свързани със затвора. Хора с много заболявания, запазили желанието да се борят за живот. Казах му, че и той трябва да го направи. Посъветвах го да опита да си намери занимание, което да му носи удовлетворение дори в затвора и да не забравя факта, че той ще излезе на свобода все още млад. Нека не забравяме, че никой не е застрахован и никой не може да бъде сигурен дали в един момент няма да премине от другата страна. Имали сме случай на човек, бил в изпълнителната власт и в един момент попаднал в затвора. Животът поднася нелепи случайности. Такъв човек никога не може да бъде припознат от останалите затворници като един от тях, и от друга страна бившите му колеги го гледат по съвсем различен начин. Това е адски трудно за такъв осъден. Той успя да намери сили и подреди живота си отново. Важно е човек да го иска. Дори всички да ти подават ръка, ако ти не положиш усилия нищо няма да се получи.
– По един и същ начин ли работите с всички потребители?
– Не, всичко е строго индивидуално. Някои потребители желаят промяна, други са просто консуматори. Имаме много малко време, за да определим подхода си. Бих казала, че дори първите 5 минути могат да бъдат фатални. Хората, пребивавали в затвора, са много добри народопсихолози и много добре следят нашето невербално поведение и още преди ние да сме обърнали внимание на конкретния човек, той вече ни е преценил и е решил ще остане ли при нас, ще опита ли да ни манипулира (и този момент го има). Точно затова при нас не работят хора, които не са преминали обучение.
А и не всеки има потенциала да работи с тази целева група – правонарушителите. Границата е много тънка и започне ли един такъв човек да те припознава като приятел, а не като служител, значи не си си свършил работата.
– А с потребители от нежния пол работите ли?
– Да, с тях нещата са по-деликатни, а травмата е още по-голяма. Има жени с чисто криминално минало, но попаднали в затвора. За тях е много трудно, направо смазващо излизането навън. За тях подкрепата е още по-нужна, защото попадат в плен на собствените си негативни мисли. Особено важен е шансът за работа, защото това им показва, че им се гласува доверие, а те от своя страна го показват на близките си.
– Срещате ли разбиране у работодателите, защото успехът на вашите усилия в голяма степен зависи от тях?
– Да. Те ползват преференции, но сме имали работодатели, които просто са казвали: „Мен не ме интересува той къде е бил. Интересува ме дали като му възложа нещо, той ще го свърши!”. Хората дават шанс. Разбира се, и самите правонарушители трябва да са наясно каква работа могат да искат. Имахме потребител, който каза, че иска да работи като охрана. Наложи се да му припомня, че той самият има присъда за грабеж и никой не би го наел на такава работа. Тук е ролята на трудотерапиите – човекът да направи анализ на собствения си потенциал и възможности и да го насочим към това, с което би могъл да се реализира в живота. Ако той е, напр. с висше образование, но работодателят му предлага друга работа, това не бива да го обижда. Това е шанс. Трябва да се докажеш и доверието да се изгради отново. Пътят е дълъг и до промяната трябва да се върви стъпка по стъпка. Случвало се е да амбицираме потребител дотолкова, че докато ние търсим трудова реализация от една страна и той търси от друга. С такива хора успяваме.
– Предполагам, че ви е задаван въпросът „Защо го правите?” Наистина, защо? И чувствала ли сте се някога заплашена?
– Първо е предизвикателство – интерес представлява да научим какво всъщност се случва, с какво са по-различни от всички останали. През годините опитът ме научи да разпознавам различните типажи хора, да знам как да подхождам, да разбирам кой стои пред мен и какво да очаквам. Не съм се чувствала заплашена, напротив – радвам се, когато хора, с които сме приключили работа, се сещат за нас, идват да ни видят, не са забравили подадената ръка. Това е много мил момент. Все едно ни казва: „Успокойте се! С мен всичко е наред!” Мога да кажа, че през годините в региона се създаде много добър механизъм за сътрудничество между нас и институции. Институциите припознаха тази група хора като уязвима. Не знам дали е от хората, но не навсякъде се случва така. Няма институция, с която не сме успели да разрешим даден проблем. В далечната 2001-а година беше доста трудно, имало ми е да зарежа всичко.
Останалата част от екипа се присъединява към разговора. Социалният работник Кръстин Поибренски споделя, че му харесва да работи с тази група хора – правонарушители. Според него, самата група е отритната от обществото, аутсайдери, и е удовлетворяващо, когато този контингент търси помощ, да можеш да го направиш. Припомня си случай на човек, влязъл в затвора по времето, когато България е била съвсем друга – през социализма. „Излиза от затвора със зеления паспорт. Идва в центъра да търси помощ и казва – влязъл съм по време, когато работа имаше за всеки. Помогнахме му за лична карта, за работа. В процеса на интеграция този човек се социализира сам. Ние му дадохме 20-30% начален старт. Намери си жена, обзаведе жилището си, роди му се дете, работи. Човек има ли желание за социализация, се нуждае само от побутване, за да го направи.”, коментира Поибренски. Трудотерапевтът Олег Комсалов казва, че работата им е комплексна и всички заедно участват в изграждането на социални умения на напусналия институцията човек – и в трудоперапията и в психоподкрепата и в социалната дейност. Дори и да разрешим частично някакъв техен проблем, това за нас е удовлетворяващо, казва Комсалов. „Много често това са асоциални хора, самотни, отритнати от семействата си, казват че носят клеймото на затворника, често търсят проблема извън себе си, затова работата ни в екип е много важна. Нашата работа е такава, да накараме човекът да си повярва и че в неговите ръце е възможността да промени живота си”, добавя той. Психологът Зорница Гешева допълва, че Центърът им дава на тези потребители известна сигурност и възможност да поговорят с хора, които искат да ги изслушат. Коментира, че е изключително трудно да се помогне на човек, израсъл в институция, озовал се след това в друга институция, каквато е затворът. Този човек вече е белязан, няма изградена ценностна система. Няма на кого да подражава.” Но все пак смята, че не е невъзможно да се помогне и на такива хора.
На снимката: екипът на Центъра
Остави коментар
Трябва да сте регистриранза да коментираш.