Свикнахме всяка година да очакваме словото на кмета на Панагюрище, защото то винаги бе силно и разстърсващо! Тази година за първи път от много време няма да чуем на площада на бувтовния град думите на Никола Белишки, но можем да ги прочетем. Ето какво напшса той:
Има дати, на които размитаме праха на историята, за да търсим отговорите за себе си. На онези въпроси, които ни е страх, а може би и срам да изречем на глас. Отговори за настоящето, отговори за бъдещето, отговори, които вероятно интуитивно знаем. Отговори, които ни дават сила и ни плашат едновременно. Отговори, които премълчаваме или изричаме на глас – с гордост, с разкаяние, с признателност.
Днес, 1-ви май, е такава дата. Датата, стояща на 148 години разстояние от онези дни, в които едни земни български апостоли с романтични идеали и младежка дързост разпалиха в земите на дедите ни копнеж за свобода, за справедливост и вяра в бъдещето на една несъществуваща още държава. От времето, в което на малката полянка, сред кулоарите на вековните буки, оборищенските депутати пишеха първите закони на бъдеща България – вероятно не най-безспорните, сигурно не най-съвършените, но необходимите – родени от компромиса между техния вътрешен човешки и християнски морал и жестоката нужда от жертви в името на общото благо.
От времето, когато едно младо правителство без всякакъв политически опит, без познания за дипломация, за лобита и коалиции, съграждаше държава за своя народ. От тогава, когато една армия от самовъоръжили се занаятчии, скотовъдци, търговци и чираци, водена от вехти войводи и голобради даскали, беше решена да брани младата си държава до последния куршум, до последния камък, до последния юнак.
Такава дата е днес. Дата за памет. Дата за въпроси и за отговори.
Хората ли били други тогава, вярата ли била по-силна, думата ли тежала повече? Как се гради цяла държава само от дух и от вяра? Как се брани отечество само с кураж и достойнство? Колко сила се иска, за да удържиш на страшната клетва „Свобода или смърт“?
Можеш ли да пожертваш себе си, тези, които си милвал и носиш в сърцето си, това, което си създал с ръцете си, в името на общото дело, на добруването на другите, на бъдеще, което няма да видиш?
Отговорите са тук – в Панагюрище. Отекващи в тишината на каменните ни църкви, чули молитвите и обетите им. Носени от вятъра над Маньово бърдо, приютил последния дъх на юнаците. В тежкия стон на Луда Яна, мила кръв и пепелища, плакала с майките. В шепота на буките на Оборище, пазещи тайната на съзаклятниците.
Отговорите и днес са същите като тогава:
Това е земята на дедите ни.
Ние сме нейният древен, жилав, трудолюбив, просветен и мислещ народ.
Силни сме с осъзнатостта, че свобода трябва всеки да търси и намира най-напред вътре в себе си, а смисълът на съществуването си – извън себе си, с осъзнатостта за стойността на всяка своя дума и на всеки свой жест – към другите.
Силни сме в единението – със силата на всеки един от нас, с паметта за заветите на предците ни, с обичта си към тези до нас, с вярата си в тези след нас и отговорността ни към тяхното бъдеще.
Да живее Панагюрище!
Бог да пази България!
