Общество

Невероятната история на един пазарджишки лекар

Написано от ПЗИНФО

От сайта на МБАЛ Пазарджик

На 5 юли 1960г. едно бебе бърза да се появи на бял свят. Това момченце изненадва родителите си два месеца по-рано. Малкият Георги се ражда седмаче и тежи едва 1200 грама, а в Окръжната болница в Пазарджик няма дори кувьоз, в който да бъде поставен, за да получи грижите, които са необходими за недоносено бебе. Неговите родители обаче намират начин, за да го спасят. Главният лекар на болницата д-р Станчо Станчев и неговата съпруга д-р Лула Станчева поемат риска и правят всичко възможно да дадат шанс на своето дете да живее. Новороденото бебе е транспортирано в картонен куфар до столична болница и оцелява, въпреки недоверието на много хора. Идва с мисия на този свят и вече над 30-години е лекар, който на 5 юли 2020г. отбелязва 60-годишен юбилей. За себе си д-р Георги Станчев споделя, че е роден, живял , а сега и работи в пазарджишката болница. Началникът на Второ вътрешно отделение смята себе си за успял човек и лекар. Най-голямото му богатство е неговото прекрасно семейство. С любимата му Елена са щастливи родители на общо 4 деца и 5 внуци. Главната сестра на МБАЛ-Пазарджик е по-голямата половинка от сърцето на д-р Станчев повече от 30 години .За неговия юбилей тя написа и му посвети специална любовна поема.За него тя казва, че е най-добрият и благороден човек, когото познава.

-Д-р Станчев, на 5 юли отбелязвате личен юбилей. Колко години посветихте на лекарската професия?

-Доста години вече съм лекар. На тази професия посветих над 30 години. Ако включим и годините, в които съм учил, стават около 40 години, от които 17 години съм работил в Интензивен кардиологичен сектор и от 2003г. съм началник на Второ вътрешно отделение на МБАЛ-Пазарджик. 2/3 от живота ми може да се каже, че са свързани с лекарската професия.

-Вашето раждане на 5 юли 1960г. може да се нарече „истинско чудо“. Смятате ли, че сте се появил с мисия на този свят?

-Имал съм неблагоразумието да се родя 2 месеца по-рано, т.е. не в деветия месец като другите бебета, а в седмия месец от бременността на майка ми. Тежал съм едва 1200 грама. Раждам се тук в Окръжната болница, в която тогава не е имало кувьози. Моят баща д-р Станчо Станчев по това време е главен лекар на болницата. Той и майка ми, която е акушер-гинеколог в Родилното отделение веднага решават да бъда преместен в София. Баща ми тръгва с мен в линейката. Тъй като няма в каква среда да ме транспортират, той решава да приспособи стар картонен куфар, на който е изрязано капаче, за да влиза въздух. На дъното му слагат голямо количество марли. Поставят ме в него и така потегляме за софийската болница. В същия ден е имало и земетресение, но никой от родителите ми не му обръща внимание. Важно е било моето спасяване. Много хора са си мислили, че няма да стигна жив до столицата, но пристигаме благополучно. В болницата в София оставам два месеца и половина преди да ме изпишат. Интересно е, че и моят син Станчо също е роден на 5 юли и в деня на раждането му отново имаше земетресение. Може би това не са случайности. Никой не е очаквал да оцелея, но оцелях. Затова си мисля, че може би наистина съм се появил с мисия, че трябва да помагам на хората.

-Израснали сте в лекарско семейство. Още от дете ли искахте да станете лекар?

– У дома се говореше само за медицина. Аз още като ученик от първи клас исках също да стана лекар. Не съм искал нищо друго. Роден съм в тази болница, живял съм в тази болница. Сега работя в тази болница. Когато бяха на работа родителите ми много често ме взимаха с тях. Шофьорите на линейките ме забавляваха. Качвал съм се при тях, даваха ми да въртя волана на линейка още като съвсем малък.

-Кога за първи път облякохте бяла престилка?

-Още като 8-9 годишен съм обличал бяла престилка, защото и майка ми и баща ми са си носили у нас. Аз обличах бялата престилка и се разхождах с нея по стаите, докато си играя. Първият лекарски стетоскоп, който получих беше подарък от моя баща, когато вече бях ученик в 8 клас. Още си го пазя. Бях казал още тогава, че искам да лекувам баба и дядо. Съдбата така реши, че точно те да са първите ми пациенти. След като завърших висшето си образование и започнах работа като участъков терапевт трябваше да обслужвам района, в който те живееха. Тогава баба ми ми купи костюм и ми каза да ходя вече с него у тях, за да видят всички, че съм лекар.

– Продължавате ли да се интересувате какво става с вашите пациенти, след като напуснат болницата?

– Проследявам своите пациенти и след като ги изпиша от болницата. Идват на контролни прегледи, обаждат ми се. Има и такива, с които сме станали приятели. Има доста семейства, които наблюдавам от години. За приятелите ми съм се превърнал и в семеен лекар.

-Имало ли е моменти, в които съжалявате, че сте избрали лекарската професия?

– Никога не съм съжалявал за това, че избрах тази професия. Никога не ми е минавала мисълта да се откажа. Работата ми е тежка, но тежестта и не определя подобни мисли.

-Какво би ви се искало да работите, ако не бяхте лекар?

-Не съм си задавал този въпрос. Имам различни хобита. Обичам да майсторя мебели в свободното си време. Това ми доставя голямо удоволствие. Знам четири езика-английски, немски, руски и арабски. Обожавам математиката и като дете съм се явявал на много конкурси в училище. Моята сестра е инженер и покрай нея научих, че това не е само сухи цифри, а за мен математиката си е вид изкуство, но не съм и не си представям друга професия да имам освен лекарската.

-Кое е най-голямото признание, което сте получил в професията си?

-Най-голямото признание е благодарността на хората, които съм излекувал. Винаги съм стоял далеч от лекарски награди, които са искали да ми връчват колегите. Бягам от тях. Предпочитам да си върша добре работата и пациентите да са благодарни. Другото не ме интересува.

-Много лекари напуснаха и напускат България. Вие работил ли сте в чужбина?

– Работил съм извън България единствено в Либия. Заминахме с моята съпруга Елена през 1997г. Останахме там две години. Щяхме да стоим и повече, но трябваше да се приберем, след като научих за здравословните проблеми на баща ми, които моята майка е криела в продължение на година. В Либия работех в поликлиника на Червения полумесец в град Мисурата. Много е трудно да се работи там, когато не знаеш арабски език. Комуникацията в началото беше сложна и се осъществяваше през няколко езика. Живеехме в семейно общежитие. За да оцелееш там трябва да приемеш техния начин на живот и да се държиш като тях. Те не бързаха за никъде. Там времето беше спряло. Всичко беше подредено и ясно. Когато недоволстваш ти показват, че има и по-лошо. Престоят там ни научи на много неща. В нашата болница имаше медикаменти и всичко необходимо за работата ни. Аз работех там като кардиолог и бях доверен лекар. Там за първи път се сблъсках с непознатата за мен тропическа болест-трахома.Там видях за първи път и пациент с тетаничен гърч(опистотонус).Там имах случай и на рядката аномалия-декстрокардия, при която сърцето е разположено от дясно. През януари 1999г. от един български вестник, който колега от България ни донесе, научихме за лекар, който издирва жена си, която работела като медицинска сестра в Либия и е изчезнала. В следващите месеци нямахме никаква информация за процеса срещу петте медицински сестри и палестинския лекар, обвинени в заразяване на над 400 деца с вируса на СПИН в детската болница в Бенгази. Научихме повече, когато вече се прибрахме в България.

-Какъв спомен ви остана Либия?

-Едно преживяване, изпитание и каляване на волята и нервите.

– Какво ви задържа след това в страната и Пазарджик?

-Не ми е проблем да отида да работя в болница в чужбина, но за мен човек си тежи на мястото. Завършил съм Немската гимназия в Пазарджик, но отново учих немски език преди години. Взех сертификат за ниво В2. Два пъти преди 8 години ходих в германски болници, но това което ме отказа да започна работа там, е липсата на социален живот с българи. Много е трудно да работиш в чужда държава. Две от децата ми живеят и работят от 15 години в Англия, но аз не искам да живея там. Тук ме задържа останалата част от семейството ми. Със съпругата ми Елена имаме четири деца- Димитър, Станчо, Кристияна и общото ни дете- Людмил. Баба и дядо сме и на петима внуци-София, Валентин, Даниел, Изабел и Дивна. Всички те са най-голямото ми богатство. Какво повече мога да искам от живота?

-Какви са предизвикателствата пред вас като лекар?

-Предизвикателствата сега са свързани с новия вирус. Колкото повече време минава от началото на пандемията, разбираме че по-малко знаем за COVID-19. Непредвидима и неизвестна болест. Не знаем този вирус как ще се държи. Трябва да свикнем да живеем с него и доста да променим начина си на живот. Не само в България, но и в целия свят много хора се научиха какво е хигиена. Започнахме да и обръщаме повече внимание. Не бяхме подготвени за нещо такова, но бавно и постепенно започнахме да се учим. Признавам си, че в началото на пандемията и в мен преобладаваше доста страх. Даже за една седмица изпаднах в депресивно състояние. Не мога да кажа на този етап дали „свинският грип“ е по-страшната болест или COVID -19. Чакаме да видим какво ще се случи с вируса и как ще се държи. Очаквам нова вълна през септември, която ще бъде свързана и с простудните заболявания. Лятото е момента да се подготвят по-добре болниците. Ние също подготвяме отделението. Предстоят ни ремонти и поставяне на климатици.

-Като началник на отделение имате ли проблеми с кадрите?

-Трудностите в здравната система са свързани предимно с дефицита на кадри. Имам обаче много добър екип. Не повишавам тон на никой, а се стремя да решаваме проблемите заедно. Вече 17 години съм началник на Второ вътрешно отделение.

-Ако бяхте министър на здравеопазването какви реформи първо бихте направил?

-На първо място- финансиране от страна на държавата на областните болници. Дофинансиране на най-важните звена. В пандемията се видя, че основно те поеха тежестта. Не мисля също, че болниците трябва да бъдат акционерни дружества. Ние не произвеждаме стоки, а лекуваме хора. Единственият начин да се задържат медицинските кадри в България, е да бъдат достойно заплатени, така че човек да се чувства добре в собствената си страна, а не да се чувства като емигрант.

-Кога ви е било най-тежко в професията?

-Тогава, когато не мога да помогна на пациент. Правиш всичко възможно, гледаш го, лекуваш го.Знаеш, че не можеш повече от това, което правиш, а той завършва фатално. Сякаш в такъв момент загива и частица от душата ми.Досега не съм успял да бъда равнодушен. Няма как да бъде равнодушен човек в такава ситуация. Няма и как да помогнем на всички. Обратната страна е най-хубава, когато си хвърлил с месеци наред усилия, за да излекуваш някой болен и след време го срещнеш здрав. Това чувство е много хубаво.

– Продължавате ли да се учите и има ли случаи в лекарската ви практика, които успяват да ви изненадват?

-Всеки ден чета по специалностите ми Вътрешни болести и Кардиология. Няма как.Това съм го запомнил от моя баща д-р Станчо Станчев. И той четеше всеки ден и ми казваше, че ако не чете един ден е изостанал с един месец. Баща ми е най-големият ми учител. Винаги съм си мислел, че ще направя всичко възможно, за да го стигна, но не успях. Ако той е Еверест, то аз съм все още в базовия лагер.Той е много високо стъпало. Моята майка д-р Лула Станчева също беше голям човек, лекар и общественик. Тя е първият лекар в Пазарджик, който създава кабинет за стерилитет. И двамата са хора, които оставиха следи в историята на Пазарджик.

-Най-важното, на което вашите родители ви научиха?

-Доброта и спокойствие. Баща ми имаше широка родопска душа и беше голям професионалист. Учеше ме да обичам това, което правя. Майка ми също. Тя беше много дейна жена и винаги се стремеше да помага на хората, дори когато се пенсионира.

-Какъв е д-р Станчев извън работата и болницата?

-Аз съм един обикновен човек. Обичам да се занимавам с дървообработване. Обичам да пея и най-вече родопски песни, защото съм от този край. Любимата ми песен е „Руфинка болна легнала“. Много рядко я пея.Тя не е за всеки. С Елена обичаме да си пеем заедно.

-Кой се грижи за сърцето на д-р Станчев, за да тупти щастливо?

– Лекуващ кардиолог ми е д-р Николай Андреев-началник на Кардиологично отделение на МБАЛ-Пазарджик. А емоционално за сърцето ми се грижи от 31 години моята съпруга Елена. Имаме изключително силна връзка. Откакто се събрахме всички деца са наши на сто процента. Обичаме се много и колкото повече време минава от съвместния ни живот, се обичаме все повече. Отдавна е минал този момент, където не знам къде свършвам аз, и къде започва тя. Eлена е по-голямата половинка от сърцето ми. За да тупти щастливо освен на нея заслугата е и на нашите деца и внуци.

– Какво най-често уврежда човешкото сърце?

-На първо място заседналия начин на живот,тютюнопушенето, затлъстяване, високото кръвно налягане и не на последно място хроничният стрес.

-Как да си опазим сърцата?

-Няма универсална рецепта.Всеки решава как да живее и какъв хранителен и двигателен режим да има. Има обаче общи норми. Трябва да поддържаме нормални килограми, да се движим повече и да ядем плодове и зеленчуци.

– Какво ви усмихва и зарежда, след като всеки ден се срещате с болката на много хора?

-Зарежда ме моето семейство.С удоволствие се прибирам у дома. Зареждат ме и моите приятели. COVID-19 ни раздели визуално, за да не можем да се събираме, но не ни раздели душевно и се чуваме постоянно по телефона. Както те са загрижени за мен, така и аз за тях.

– Правите ли си равносметка на живота и смятате ли се за успял човек?

-Смятам се за успял човек и в професията и в живота. Аз съм най-богатият човек на света. Живея достатъчно добър и спокоен живот и имам прекрасно семейство. Трябват ми още 40 години, за да свърша всичко, което искам. На 100-тния ми рожден ден всичко ще се е случило.

– Какво още искате да ви се случи и имате ли мечта, която все още чака да бъде реализирана?

– Много обичам да пътувам и искам да стигна до много далечни страни. На много места в Европа вече съм бил. Искам да пътувам до други континенти. Искам да стигна Азия, Америка и много други места. Искам да се радвам и на правнуци.

-Какво ще си пожелаете?

-Най-вече здраве и спокойствие. Това ми стига. Така да си бъде!

Коментари