Велинград
Три паметника във Велинград отдават почит на загиналите във войните. Два от тях са в центъра на града, а третият се намира в централната част на кв.Чепино.
Проверка на информацията за тях показва, че най-много данни има за най-старият от тях, а именно паметникът „На падналите във войните“ в Чепино, посветен на загиналите чепинци.
Той представлява скулптура на войник върху висок постамент, в който има вградена чешма. Представеният войник е в пълна бойна униформа и в лявата си ръка държи подпряна своята вярна пушка, а в дясната държи тръба, с която подава сигнал на своите бойни другари.
Върху високия постамент са поставени няколко паметни плочи, като на едната е изписано: „На падналите за Родината чепинци. Вечна слава”, а над надписа е поставен символичен кръст „За храбростъ”.
На другите плочи са поместени имената на падналите за Родината чепинци през различните войни, които България води през ХХ век. Мъжете от Велинград и околността са били зачислявани към прочутия 27-ми пехотен чепински полк, който е участвал в някои от най-тежките сражения, водени от България през ХХ век.
На плочата, посветена на падналите в Балканските войни (1912 – 1913 година), има 12 имена на храбри българи, дали живота си в борбата срещу Османската. Паметната плоча с имената на загиналите по време на Първата световна война съдържа имената на още 16 славни чепинци, дали живота си за България.
По време на тази война полкът участва в едни от най-тежките сражения при завоя на река Черна и след подписването на Солунското примирие е оставен в плен на съглашенците, но полковото знаме не е предадено и благодарение на огромната смелост, издръжливост и находчивост на войниците, сержантите и офицерите от съединението знамето е върнато в пределите на Царство България.
По време на Втората световна война полкът дава нови 13 свидни жертви, чиито имена са на последната плоча, поставена на постамента под скулптурата на българския войник в квартал Чепино.
Знаейки всичко това за паметника е неясно защо в различни източници името на скулптура е сгрешено. Сочи се, че той е Атанас Дудов, но всъщност паметникът е дело на офицерски кандидат Атанас Периклиев Дудулов. В следващите редове ще ви запознаем с биографията на този бележит българин.
Бележит български скулптор, професор и преподавател в Художествената академия. Роден е на 3 май 1892 г. в Струга в семейството на българския възрожденец и учител Перикли Дудулов. Брат е на професор Димитър Дудулов, български учен-астроном, преподавател във Физико-математическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
През септември 1915 г. е мобилизиран в състава на 21-ви пехотен Средногорски полк. Във войната срещу Сърбия първоначално служи при охраната на границата с Гърция по линията връх Баба Тумбаси – река Бистрица – връх Доброш (долината на река Места). Сражава се за освобождението на Македония и прогонването на френските и английските войски, след навлизането на съглашенския корпус в Македония, в боевете на линията Сали – Плавуш – Калково от 25 до 27 ноември 1915 г., и при преследването на разбития неприятел по направлението Честово – Фурка – Стояково от 28 до 30 ноември 1915 г. Участва в охраната и укрепването на участъците по границата с Гърция от декември 1915 г. до март 1916 г. През май на 1916 г.е зачислен в състава на Школата за запасни подпоручици в Скопие. След завършването на Школата е назначен на длъжност взводен командир в състава на 21-ви пехотен Средногорски полк. Сражава се срещу френските, руските, сръбските и италианските войски при отбраната на Кеналската позиция в участъка Средно Егри – Букри от 3 октомври до 17 ноември 1916 г., на позицията Грунища – Градешница от 20 до 30 ноември 1916 г., при Зович и Чебрен от 1 до 10 декември 1916 г., на позицията Старавина – Градешница от декември 1916 г. до февруари 1917 г. Със заповед по Действащата армия № 748 Б от 15 март 1917 г. след раняване е намерен като физически слаб, в строя и е преназначен като взводен командир в 9-та Допълваща дружина.
След края на Първата световна война (1914-1918) завършва специалност скулптура в Художествено-индустриалното училище в София при професор Жеко Спиридонов през 1919 г. От 1921 г. до 1923 г. специализира в Пражката художествена академия скулптура при проф. Щурса и проф. Шалоун, както и дърворезба и цизелиране във Висшето училище за приложни изкуства при проф. Хорейц. Работи последователно като кандидат-учител и учител в Първа мъжка гимназия в София през 1920 г. и от 1926 г. до 1931 г. и като редовен преподавател от 1932 и професор по скулптура в Художествената академия от 1937 г. до 1960 г. Участва в в десетки художествени изложби в България и чужбина – в Лондон, Париж, Прага. Твори в областта на портрета, фигуралната композиция и декоративната скулптура. Работи в различни техники и материали – камък, метал, дърво. Неговите теми са захранени от народното творчество и историческото минало на българския народ. Твори в духа на народностната и реалистичната линия, като по мнение на изкуствоведите някои творбите му дават принос за утвърждаване на критическия реализъм в българската скулптура.
Част от неговите скулптури са притежание на Националната художествена галерия „Поп Богомил“ (1922, бронз), „Крали Марко“ – релеф (1924, месинг), „Войнишки поход – 1913“ – релеф (1925, бронз), „Усилни години“ – релеф (1925, дърво), „Проф. Б. Митов“ – глава (1926, гипс), „Т. Г. Влайков“ – глава (1931, бронз), „Климент Охридски“ – релеф (1932, дърво), „Жътва“ – релеф (1937, дърво), „Майчинство“ релеф (1942, бронз) „Ив. Вазов“ релеф в (1928), „Бинка Златарева“ – глава (1930) и др. Член е на Дружеството на българските скулптори, на Художествения съвет при Отделението за военни гробове, паметници и музеи при МВ, на СБХ, на УС на МНИ.Работи и контактува с художниците и обществениците Петър Морозов, Николай Дончев, Васил Парушев, Асен Василиев, Владислав Алексиев, Александър Жендов, Нина Стойчева, Виолета Помадова, Атанас Божков, Димитрина Пекарева, Георги Трайчев и др.
Автор и изпълнител е на редица паметници: „На падналите във войните“ в Златица (1925), „На първата пушка“ в Копривщица (1930), бюст-паметник „Константин Величков“ в Пазарджик (1931), „На разстреляните русофили“ в Русе (1934), „На падналите във войните“ в Чепино (Велинград) (1934), „На Съветската армия“ в Плевен (1951, съавтор) и др., както и на монографии за историята и традициите на Дебърската резбарска школа. Награден със златен медал на Парижкото изложение за релефа „Кирил и Методий“ (1937) и с орден „Кирил и Методий“ (1961). Умира на 25 април 1971 г. в София.
