По темата учители, родители, деца и взаимоотношенията между тези три групи публикуваме мнението на един родител-учител – Цветелина Арапова-Чавдарова:
След 19 години прекъсване, в трудовата ми книжка отново е записано Учител. В бележниците на синовете ми пише, че съм Родител.
Първи час. Влязох в класната стая. Дванадесети клас. Тишина. Оценяване. Преценяване. Не от мен. Стратегия за овладяване на новия елемент в училище (Аз). Седмица на каляване, не на стоманата, на нервите – до ниво „корабно въже”!
След една седмица на опознаване и напасване, заявих на сина си – дванадесотокласник тогава: „Ако и ти се държиш с учителите си така, както се опитват да се държат с мен единици ученици, ще ти извия публично врата на плаца на училището, пред всички!” Направо съм си била за предписание по Закона за закрила на детето! Може и да е подействало, може и да не е. Това може да го кажат само учителите му и класният ръководител. Далеч съм от мисълта, че е бил ученикът мечта, но ми се ще да вярвам, че не е бил ученикът наказание. Защото българското училище днес не е мечта, а наказание – за учениците, за учителите и пинг-понг топка за родителите и институциите. Превръщаме българското образование от ценност и привилегия, в снобизъм и търговия.
И като родител, и като учител искам да има камери в класните стаи! Не по една, по четири да има. Във всеки ъгъл. Да обгърне с наблюдение класните стаи. За сигурност и за достоверност. Да има мир и спокойствие за учителя, за родителя и за ученика. Дисциплиниращо ще да е! На болшинството от нас няма да ни харесат записите от тези камери! Може дори да обвиним училището и в монтаж. Може даже да не разпознаем детето си. Да има и санкции, за учители, за родители и за ученици! Така беше в моите ученически години. Имаше правила на практика, написани на много малко хартия. Днес основните правила се губят в много, много хартия.
А в моите ученически години учениците се съревновавахме за училище. Днес училищата се „избиват” за ученици. Предлагането надвишава търсенето за сметка на качеството!!! Има ли някой, който да не е на ясно какво се случва при този основен пазарен принцип? И как се регулира този процес? Със стандарти, стратегии, наредби, механизми, планове, методически указания, отчети, доклади… Който иска да ги брои за статистиката и годишните похвални доклади. Аз не искам! Всички са в двуцифрени числа, някои стигат и до трицифрени. Пак от времето на моите ученически години има един лозунг „План работа не върши, но план работа отчита”. От учители и родители се превърнахме в крепостни селяни на месиански институции, на капризни, свръх чувствителни и лесно раними потребителски поколения. Сами си ги изграждаме. Утре ще ни лекуват, ще образоват внуците ни, ще подкрепят „достойните” ни старини. Имат права на практика, задължения и отговорности само на хартия! Светлината в тунела е от насрещно движещ се влак, госпожи и господа!
В учебника по „Психология и логика” пише, че нито социалната среда, нито наследствеността са доминиращи при възпитанието и поведението. Комплексно е!
В „Записки по българските въстания” пък е записано, че възпитанието е личен пример. Кой ли ги чете тях днес? Само учителите по история и цивилизация и учителите по български език и литература. Но възпитанието започва от преминаването на улицата на пешеходна пътека. На зелен светофар! От изхвърлената хартия в кошчето за боклук, не на улицата! От поздрава и благодарността за добро отношение, не от скандала и псувните! Не с отмъщението и ударите под пояса, а с прошката! И не ги карайте да лъжат вместо вас, за да избегнете разговор или среща. Утре те ще излъжат вас, защото вие сте ги научили на това!
Спомням си и един съвет от много близък на сърцето ми човек, когато още нямах деца. Никога пред децата си не коментирайте негативно учителите и училището им. Те няма да разберат по каква логика трябва да посещават място, което не одобрявате и да прекарват цял ден с хора, които не уважавате. В училище се надгражда това, което ние даваме у дома. Училището е институция с правила, задължения и отговорности – за учителя, за ученика и за родителя! Ако не сте разбрали до сега какви са те, отворете бележника на детето си на последната страница. Там пише всичко. А с подписа си на първата страница, като родители декларираме по силата на правото, че ще се спазват от всички в този процес, включително и от нас.
Последният час за годината. Излизам от класната стая. С дванадесети клас. Тишина. Липсва ми всеки един ученик от този дванадесети клас, калил нервите ми до ниво „корабно въже”. Вероятно ще ми липсват и всички следващи! Така като ми липсват правилата от моите ученически години, написани на много малко хартия…
