Лесно ли се развива спорт в родната действителност днес? Лесно ли е да продължиш добрите традиции в един от не най-традиционните спортове в България? Лесно ли е да стъпиш на олимпийското татами и колко дълъг и труден е пътят до него? На всички тези въпроси отговаря съгражданинът ни Георги Георгиев. Днес общински съветник, но не по-малко известен и популярен със спортните си успехи в джудото и самбото двукратен световен шампион по самбо – Санкт Петербург (2003) и София (2006); двукратен европейски шампион по самбо – София (1999) и Албена (2003); бронзов медалист по джудо от Олимпиадата в Атина (2004), категория до 66 кг. От края на спортната си кариера Георги се опитва да продължи добрите традиции и да гради следващите шампиони. Тренировъчната зала на СК „Кодокан” е винаги пълна.
—Георги, ти ми разказа колко дълъг е пътят на джудистите до Олимпиадата. Разкажи и за читателите на ПЗИНФО.
—В продължение на две години има квалификации, които носят точки за олимпийска квота. Квалификационните турнири са почти всяка седмица. Паузите за почивка са много малки. Такива по около 20 дни има само през месец август и по Коледа. Турнирите от различен ранг са над 20 годишно, плюс Европейско и Световно първенство. Това е като една постоянна ранглиста. Накрая на квалификацията (сегашната завършва в края на април), при мъжете първите 22-ма от Световната ранглиста и първите 2-ма от Европейската се класират за Олимпиадата, а при жените това са първите 14 от Световната ранглиста и първата от Европейската.
—Квотите са силно ограничени като брой, което говори за тежък труд в продължение на две години.
—Трудът е такъв през всичките четири години от олимпийски цикъл. Самите квалификации са последните двегодини. Подготовката за Олимпиадата е през цялата спортна кариера, но горе-долу четири години ти отнема да подготвиш даден стил за дадено състезание.
—Т.е. с края на Олимпиадата започваш да работиш за следващата?
—Да, освен ако не се смяташ за изчерпан.
—През последните дни на януари състезание, което носи точки за ранглистата, имаше и в София. Как премина то за „Кодокан”?
—Да, това беше Европейска отворена купа. Нашият клуб участва с трима състезатели. Всяка страна има право да участва с четирима в категория. При мъжете се не се представихме слабо. България има едно 7-мо място на Денислав Иванов до 60 кг. Аз лично очаквах Павлин Спасов от нашия клуб да успее да се пребори за медалите. Беше в добра форма, но може би защото за пръв път участваше в тази категория, не успя да покаже това, което може. Състезанието беше на много високо ниво, с много силни състезатели. Грузинците, например, бяха по четирима в категория, Беларус и Азърбейджан също. Имаше джудисти от Русия, Корея, Казахстан, Узбекистан, Франция, Холандия, Бразилия. Всеки се бори за Олимпиадата. България почти сигурно ще има една квота в лицето на Денислав Иванов, който е доста напред в ранглистата.
—Какво е да създадеш и развиеш спортен клуб в един провинциален град, какъвто е Пазарджик?
—Като цяло в провинцията спорт се развива много трудно. Това е скъпо удоволствие и ако няма държавна политика за развитие на клубовете в провинцията, няма да се получи. Ние тук нито имаме Спортно училище, нито базата ни е кой знае каква, нито имаме възможност да пътуваме в чужбина. Ако не е Общината със средствата, които дава, спортът като цяло няма да съществува извън София. Спортните министри не контактуват с хора, които могат да бъдат критерий какво трябва да се случи надолу по веригата, до обикновения състезател. Затова е много трудно от провинцията да излезе спортист на голямо ниво. Участието в един квалификационен турнир, например, за състезателя е около 1000 евро. Ако с него пътува и треньор сумата се удвоява. Ако пък пътува през годината за 10 турнира сумата нараства на 20 000 евро за участията само на един състезател. Подготовката също струва пари. При нас бюджетът на клуба за цяла година не може да покрие това. А трябва да се плащат също наеми на зали, консумативи, участия в Държавни първенства, турнири, понякога да се вземат екипи и много други разходи. А и не са само разходите. Работим, изграждаме състезателите технически, но не са добре изградени психически. Трябва да имаш самосъзнание, дългосрочни цели, вяра във възможностите. Това не го виждам в нашите състезатели, а все пак пет години съм бил и треньор на националния отбор. Опитвам се да ги убедя, че могат повече.
—На колко години е „Кодокан”?
—Съществува от 2001 година, но през 2007-2008 година го пререгистрирахме. След като спрях активната си състезателна кариера и имах възможност да му отделям повече време и внимание.
—Мъчи ли те носталгия по времето, когато беше на олимпийското татами?
—Преодолях този период.Разбира се, снимките ми връщат и спомените, и желанието за участие. Животът ми вече е на друг етап.
—Кой е Георги Георгиев извън тренировъчната зала и извън Общински съвет?
—Нормален човек. Отделям време на семейството и децата си, но не оставам дълго без работа.
